Немският теолог, философ, музикант и лекар, Алберт Швайцер е един от

За да се научиш да молиш, първо трябва да се научиш да благодариш ~ Алберт ШВАЙЦЕР

Немският теолог, мъдрец, музикант и доктор, Алберт Швайцер е един от великите хуманисти на XX век. През 1952 година той е почетен с влиятелната Нобелова премия за мир, а средствата от нея влага напълно в построяването нацяло населено място за прокажени в африканското градче Ламбарене в Габон. Това е мястото, където още през 1913 година Швайцер и брачната половинка му със лични средства откриват болница, в която той с къси спирания работи съвсем 50 години. През първата си година в Африка, оказва помощ на повече от 2000 пациенти. Бог отрежда на Швайцер дълъг живот, а той служи на хората до самия му край. Умира на 90 години, а болничното заведение, основана от него, работи и до ден сегашен. „ Личният образец е не просто най-хубавият способ за разбиране, а единственият ”, споделя приживе Швайцер. Целият му живот е удостоверение на неговите думи и каузи.

(1875 ~ 1965)

Не зная каква ще е ориста ви, само че едно зная сигурно: единствените сред вас, които ще бъдат в действителност щастливи, ще са тези, които са потърсили и разкрили по какъв начин да служат. Правете това, което е по силите ви. Не е задоволително да кажете: „ Печеля, с цел да устоявам фамилията си. Добре се оправям с работата си. Добър татко съм. И добър мъж ”. Всичко това е хубаво, само че вие сте длъжни да вършиме и още нещо. Винаги търсете опция да сторите положително дело. Всеки човек би трябвало по собствен метод да търси опция да стане още по-благороден и да осъществя своето същинско човешко достолепие. Вие би трябвало да отделяте време и на своите събратя. Дори да не е по този начин доста, само че направете нещичко за тях, за тези, които се нуждаят от човешка помощ, нещо, за което няма да получите никаква компенсация, с изключение на привилегията да служите.

Същността на положителното е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност. Същността на злото е: да увреждаш живот, да възпираш живота в неговото развиване. Значи главният принцип на етиката е поклонението пред живота. Всяко положително, което върша на някое творение, в последна сметка оказва помощ да бъде съхранен и развиван животът му.

Хуманността е положителното отношение на индивида към близък му. Думата показва нуждата да бъдем положителни освен тъй като това е една от етическите заповеди, а тъй като такова държание подхожда на нашата същина.

В съществени линии поклонението пред живота повелява същото, което учи етическият принцип на любовта. Само че поклонението пред живота обосновава и самата заръка на любовта и изисква съчувствие към всяко живо създание.

Важно е също, че етиката на любовта ни вменява единствено държанието към другите, само че не и по какъв начин да се отнасяме към нас самите. От нея не може да се изведе условието да бъдем правилни на личната същина, което е главен детайл на етическата персона.

В реалност обаче точно поклонението пред личния ни живот ни кара да бъдем правилни на себе си, като се откажем от всякаква неестественост, която в една или друга обстановка би ни послужила, и в никакъв случай да не ни налегне отмалялост в битката за личната ни същина.

Етиката, която се занимава единствено с държанието на индивида към себеподобните му, може да е доста дълбока и витална. Но тя остава нецялостна. Затова беше неизбежно един ден човешката мисъл да се смути от жестокото и незабранено от никой закон отношение към другите създания и да упорства пред етиката да се смили над тях. Етиката подходи боязливо към тази сериозна задача. Едва от малко време това начинание среща внимание в света.

И ето хората към този момент стартират да се убеждават, че етиката на поклонението пред живота, която изисква да бъдем положителни към всички живи същества, дава отговор на естественото възприятие на мислещия човек. Когато сме етични към всички създания, ние влизаме в духовна връзка с вселената.

В света волята за живот е в спор със самата себе си. В нас тя желае да бъде в мир със себе си. В света тя се демонстрира, в нас тя се развива. Духът ни повелява да бъдем разнообразни от света. Прекланяйки се пред живота, по обикновен, бездънен и витален метод ние ставаме благочестиви…

* Из „ Култура и нравственос ” Алберт Швайцер, Наука и изкуство, София, 1990 година

На двадесет години всеки от нас има лице, обещано му от Бог; на четиридесет - лицето, което ни е дало животът; на шестдесет - лицето, което сме заслужили.

Само хората, които са откровено признателни на Бога, са в действителност богати. Така че нашето вътрешно благополучие не зависи от положителните или неприятните събития, които ни се случват, а от степента на нашата признателност към Бога.

Човек овладява природата, ненаучил се към момента да владее себе си.

Има два метода за бягство от нещастията в живота: котките и музиката.

Пожелавам си късмет, а не сигурност. Искам да се срещна с риска, да жадувам за нещо и да го реализира, да преживея поражение и триумф. Отхвърлям всяко предложение да продам порива си за дребни бакшиши. Предпочитам да се изправя пред компликациите на живота, в сравнение с да повеждам застраховано битие. По-добре напрегнатата възбуденост на личния триумф, в сравнение с безличния покой на утопиите. Не замествам нито свободата си против благодеяния, нито човешките си достолепия за великодушни блага. Научил съм се самичък да мисля, да работя, да виждам света право в лицето и да декларирам: " Това Творение е мое. " Всичко се съдържа в думите: " Аз съм свободен човек. "

Успехът не е ключът към щастието - щастието е ключ към триумфа. Когато вършим това, което обичаме, сигурно ще успеем.

Щастието не е нищо друго с изключение на положително здраве и неприятна памет.

Етиката е безгранична отговорност за всичко живо.

Греши този, който се мисли за християнин, единствено тъй като върви на църква.

За да се научиш да молиш, първо би трябвало да се научиш да благодариш.

Истинската нравственос стартира там, където думите са непотребни.

Не е наложително да бъдеш ангел, с цел да станеш светец.

Разумният човек би трябвало да застане против всички жестоки традиции, без значение какъв брой надълбоко вкоренени в традицията и до каква степен заобиколени от ореол са те. Когато имаме избор, би трябвало да заобикаляме да предизвикваме премеждия и болежка в живота на друго, даже и най-низше създание. Ако не вършим това, си навличаме виновност, която нищо не оправдава.

Според мен ориста на религията е заложена на карта. Да си набожен за мен значи да бъдеш човек, просто човек - по образеца на Иисус.

Това е съдбата на всяка истина - да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е считало за смешно да се допусна, че чернокожите са в действителност човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което в миналото е било смешно, в този момент е неопровержима истина. Днес се счита за пресилване да се прокламира непрекъснато почитание към всяка форма на живот като съществено условие на рационалната нравственос. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкоз дълго преди да осъзнае, че неразумното посегателство на живота е несъвместимо с същинския морал. Моралът в своята безспорна форма обгръща отговорността към всичко живо.